Дъжд

април 20, 2010 at 9:42 am (От всичко по малко)

Your lips, ruby blue, never speak a sound

Будилник. Снууз, снууз, снууз, изключване. Ставам, душ, обличане, излизам. Дъжд. Работа, обяд, работа. Вали. Лекции, прибирам се, вали. Правя вечеря, хапвам, лягам си. Вали. Заспивам.

Будилник, дъжд. Излизам, дъжд. Работа, дъжд, лекции, дъжд, сънища, дъжд. Вали, вали, вали. И отново.

Уикенд! Вали. Ставам, кафе, телевизия. Чистя, готвя, хапвам. Вали. Лягам си и отново вали. Уча, работя, тичам и вечно вали.  А може би са сълзи, но някой друг плаче, ангели с убити мечти.

Лутаме се в лабиринт от сълзи, блъскаме се в стени от болка и счупени дни, обръщаме се и пак вървим. И някак знаем, че някъде има изход, че някъде там грее слънце и няма стени, няма сълзи, няма безсмислени дни. Някак знаем, че някъде там, в необозримата вселена от човешка тъга има място, където всичко е точно както искаме да бъде. Че някъде там вече няма дъжд.

Колко сила има в съзнанието на един човек? Колко сила е нужна, за да ставаш всеки ден, да излизаш в дъжда и да продължаваш напред? Колко голяма е мощта на слабата надеждица, на крехката вяра, че съществува слънце? Може би безгранична…

А Земята се върти, дъждът си вали, светът продължава да върви и всеки миг по една мечта се чупи в стена от сълзи.

Постоянна връзка 6 Коментари

Нека да е лято!

април 15, 2010 at 1:35 pm (От всичко по малко)


The way the beach is kissed by the sea

Имаше едно лято, и то беше пълно с любов и горещи, слънчеви дни. Хората се усмихваха, птичките пееха, дните се нижеха един след друг – красиви, незабравими, морско синьо-зелени и по детски златно-усмихнати.

Имаше едно лято, и то беше сладко-меланхолично. Целият свят се беше извил в крива, полу-тъжна усмивка и облаците изписваха стихове, а вятърът в клоните на дърветата изпяваше мелодии за тях.

Имаше и едно лято, и то беше дъждовно. Небето плачеше и слънцето беше сиво, а хората досадно влачеха крака, вървейки уморени нанякъде.

Имаше много лета, различни като хората, които ги оцветяваха. Идват при мен, аз им сипвам кафе и сядаме, за да разкажат. С аромат на току-що окосено сено или пък внезапно паднал дъжд, разказват историите си и аз ги преживявам с тях. Разказват за вятъра в клоните на дърветата, за делфините, които пътуват с корабите, за далечни места и невиждани цветове. За аромати никога непомирисани и за гледки никога невидяни. И аз ги усещам и виждам, аз съм там, където никой не е.

Така минават моите лета. Идва някой, с когото чакаме заедно есенния вятър. Аз винаги го чувам първа, но говоря, говоря и запушвам уши, за да забавя идващата есен. Но моят гост винаги знае, винаги чува и винаги си тръгва. Усмихвам се, изпращам го и вдъхвам за последен път аромата на сено или пък на внезапно завалял дъжд. Затварям вратата и лятото си отива.

Понякога се питам дали ще е лято, и никой няма да дойде при мен. Дали лятото ще бъде есен, или ще бъде всички минали лета? Дали тогава ще слушам моя си вятър и моите птици, или светът ще бъде една огромна сълза, в която ще се удавя? Дали имам нужда въобще от лета или това е просто една приумица на една жена, обичаща да чака и да пие кафе? Питам се, а навън пада мъгла и покрива света с тъга. Тогава си спомням за летата, които са били, и знам, че има още едно, че някъде сега е лято и трябва само да изчакам, за да дойде при мен. Да дойде със смях и слънчеви очила, със сладолед и мирис на море, да дойде и да остави зимата далеч.

Толкова е студено, когато няма лято…

Този пост участва в Blog Challenge 12: Нека да е лято! – състезание по идея на Пламен Петров от Блогатство http://blogatstvo.com/ , а темата в този кръг беше определена от предишния победител – Нина Николаева http://nikolaewa.blogspot.com/. Ако ви е харесала или пък искате да ме изкритикувате за нещо, моля, оставете коментар!

Постоянна връзка 9 Коментари

Блог Първи, пост Едно

март 19, 2010 at 9:52 pm (От всичко по малко)

И така.  Гася цигарата и започвам.

Малко музика за фон: Почти 2 a.m.

Винаги съм обичала да пиша. Най-вероятно не особено интересни, леко и повече депресирани текстове, много малка част от които е видяла публика, а още по-малка – одобрение. Но в момента, в който животът ме завъртя (университет, работа, любов и други дизастъри), спрях. Не знам защо – липса на време, липса на музи, липса на мозък… причини много. Но напоследък се чувствам, сякаш съм предала онази част от мен, която обичаше празния лист и разхвърляния почерк, който бързо и почти задъхано го запълваше. Затова взех голямото Решение – да си направя блог. Пък и ме е срам да спамя приятелите си във всичките социални мрежи, тези дълги, депресирани коментари не помагат никому.

И така. Започвам. Изгасих цигарата. Затворих чатовете. Взех решение.
Не знам какво ще пиша тук. Не знам и колко често ще пиша. Не знам и кой е толкова луд, че да ме чете. Знам само, че започвам да се връщам към онази „аз“, която вярваше в красотата в болката и която умееше да казва нещата, преди да са започнали да пищят. И смятам да я открия къде е заспала и да я събудя. Не че приличам на принц, не че и тя е особено много принцеса, но сме почти такива в света, в който тя беше фея.

И може би това е момента да поясня, че говоря за себе си в поне три лица и няколко числа. Има толкова много „аз“, че не мога да се преброя. Да не ви обърква, живея в пълна хармония със себе си.

Постоянна връзка 3 Коментари

« Previous page