TODO: Monday list

октомври 11, 2010 at 8:48 am (От всичко по малко)

from http://sv.tinypic.com/view.php?pic=15cd1cm

I don’t know how to begin…

 

Напоследък ужасно забравям.  Забравям какво ми е било интересно вчера, какво съм искала да напиша завчера. И тъй като в момента вървя с една седмица назад, мисля да си направя todo лист.  Нали се правя на програмистче, трябва да ги упражнявам тези неща 🙂

На първо място застава гениалната ми идея да си проследя Думите на Деня от миналата седмица и на базата на тях да опиша преживяването на новата работа. В едно нещо съм сигурна – ще има много сладки 🙂

После задължително трябва да сваля снимките на Котарака, който, ако не е Отговора, определено е един Голям Въпрос 🙂 А и какво съвпадение, че точно в деня 42(10.10.10) реших да наснимам оранжевото ЧудоВижте.

Много бих искала да се включа и в щафетата за Перфектния дом 🙂 Макар и непоканена, ще бъде хубаво….

Няма да е лошо и най-накрая да го пооправя малко този блог, но това няма да влезе в списъка за тази седмица.

В риъл лайф частта – трябва да се хвана в ръце и да се заема малко с университета – личен опит, кофти е последната седмица от семестъра да се сетя, че може би уча нещо 🙂 Поне на работа успешно преодолявам препятствията, които Корн Шел ми задава. Ще видим занапред как ще е…

 

И последно в списъка, но не на последно място – може би дори не трябва да ги слагам, защото нямам навика да пропускам тези неща – да се усмихвам, да се наслаждавам, да се събуждам с цел и да изживея още една неповторима седмица от моя живот!

Пожелавам на всички да не пропускат последната задача от списъка, защото без нея всички останали се обезсмислят 😉 Приятна и успешна седмица!

Постоянна връзка Вашият коментар

Easy

август 27, 2010 at 11:39 am (От всичко по малко)

…that’s why I’m easy… like sunday morning….

Почти накрая на седмицата и почти накрая на лятото, пожелавам всеки morning да е easy като sunday. И не забравяйте да запазите малко лятно слънце в буркан, ще ни трябва…

Постоянна връзка 4 Коментари

Понякога

юли 14, 2010 at 12:13 pm (От всичко по малко)

 

Толкова е просто понякога……

Иска ми се да кажа още нещо, да добавя, но просто няма какво. А този блог е прекалено мълчалив, малко като самата мен, така че… явно няма да се размине, без да казвам неща в чужди картинки и чужди песни, понякога мислите са толкова неточни, че имат нужда от мъничко помощ…

People are strange…

Понякога нещата са точно такива, каквито трябва да бъдат….

Постоянна връзка 2 Коментари

To be or not to be: ex-smoker

юни 8, 2010 at 8:58 am (От всичко по малко)

Да започнем отначало – как се става пушач?

Елементарно е. Палиш веднъж, допада ти, палиш втори път, вече си готин, палиш трети път, мммм…. колко хубаво си върви с питието, палиш за пети път и вече не можеш да пиеш кафе без цигара. Когато се ядосаш, излизаш навън с цигара, гледаш света, изпразваш си главата и се успокояваш. Психологическо или физическо? Няма значение. Те са свързани.

После започваш да се задъхваш. Качваш по-малко стълби, защото не харесваш чувството на слабост, когато си горе. Хващаш си гадже, което мрази цигарите, започваш да се замисляш цигарите или гаджето, обаче в случая по-глупавият отстъпва. Приятелите ти са все повече непушачи и също започват да ти мрънкат. Някак не върви да смениш приятелите, обаче да ти мрънкат над биричката и цигарката в петък вечер не е най-приятното и тактично нещо, което могат да направят.

Случват се някакви неща, посяват се семенца, а ти си силен човек – все по-често си мислиш „мога да спра цигарите, ако поискам“. Можеш, разбира се. Решаваш да ги намалиш, намаляш ги, после пак ги увеличаваш….. решаваш – край! Една сутрин с кафето, защото е хубав и спокоен старт на деня и една вечер с питието, защото ми харесва. Речено – сторено, както е казал народа.

Някъде около обяд започват да ти се въртят едни мисли….. „…след обяд също много обичам да пуша…“, „… нищо няма да стане, така или иначе ще намаля цигарите…“, „…само днес…“ и един ден осъзнаваш, че ти си силен човек, но се бориш със също толкова силен човек – сам срещу себе си е трудно, защото нищо не може да те подготви за истинската сила на съзнанието и пристрастеността….

Превръщаш се в изнервен човек, който осъзнава своя провал и трепери кога ще му напомнят, кой ще види колко е слаб, измисляш си оправдания, за да прикриеш фактите, мразиш се, но си приел загубата и нямаш сили за втори опит, защото не смяташ, че ще преживееш такова унижение още веднъж… Скриваш се, затваряш се, чувстваш се виновен. Решаваш, че ако не можеш да се справиш с нещо толкова елементарно като спирането на цигарите, всъщност въобще не си бил човека, за който си се мислел. Че всичко е било една заблуда, и как можеш да победиш враговете си, след като не можеш да подчиниш собствените си навици?

А всъщност ти си добър човек. Изпълняваш задълженията си в семейството, в работата, в обществото, забавляваш се и не пречиш на никой. И освен това, ти си силен човек. Но няма как да го знаеш, защото всичко, което ти се случва, е един постоянен натиск от страна на обществото около теб, че ти си сбъркан, че ти не мислиш правилно, че си напразно вироглав и какво толкова ти носят гадните миризливи цигари, защо не ги спреш най-накрая, ами се правиш на псевдо-бунтар и само си тровиш здравето, а?

Общо взето гадостта на този въпрос се равнява на тридесетия рожден ден на дъщеря ти, която в момента няма приятел, да я попиташ няма ли да ти роди внуци най-накрая.

А всъщност ти не си виновен, че това, което ти носи удоволствие, мирише гадно и малко застрашава твоето здраве, а някои хора са възпитани(или сами са се възпитали) да мразят тютюнопушенето.  Защо няма хора, които да мразят любителите на високи скорости, на екстремни спортове, колекционерите на пощенски марки,  гледачката на котки, рибарите, ловците, културистите и всички останали, които имат нещо в живота си, което им носи удоволствие?

Да бъдеш пушач е мода, но да мразиш тютюнопушенето също е мода. Ако искам, ще бъда пушач, ако не искам, няма да бъда. Никой няма право да ме кара да се чувствам виновна, че харесвам нещо, което другият не. Толкова е просто, драги ми непушачи. Позволете ми да бъда несъвършена.

Постоянна връзка 2 Коментари

Един ден

май 25, 2010 at 11:22 am (От всичко по малко)

We are strange

Пратчет беше написал с гласа на Смърт веднъж, че във Вселена, пълна с безброй чудеса, хората се изобретили скуката. ИЗУМИТЕЛНО. И въобще не се замисляме за това, докато дните ни минават, срещаме се, разделяме се и всеки път на въпроса „какво става, нещо ново“ отговаряме „всичко си е същото“. А то не е. Всеки ден се събуждаме малко по-различни, малко по-различно. Всеки ден нещо в нас умира и нещо друго се ражда.

Например, няма нищо по-интересно от дилемата „как да кръстя този мейл“?? И нищо по-хубаво от момента, в който проклетото нещо е заминало по предназначение, а аз се чувствам малко стандартна, но какво да се прави, стандартното не винаги е лошо(някой ден и онова гласче в мен, което повтаря „няхнях, скучна си“ ще млъкне и тогава вече наистина ще съм щастлива).

Вчера беше 24.05. Чудя се какво да напиша, защото аз бях една от онези, които бяха заклеймени, че за тях този празник е само още един почивен ден. Но какво лошо има в това? Спах до късно, излежавах се до още по-късно, после под меланхоличния съпровод на Джим подредих всичко в стаята ми, а междувременно следях какво се случва в онлайн пространството по повод празника. И беше един рядко чудесен ден. Заредих се с енергия, за да мога днес, уважавайки делото на Светите Братя, да напиша този пост.

Тоя празник е малко преекспониран, да си кажа честно.

Но това няма значение. След залез слънце направих кратка разходка с един чудесен човек с прозаичната цел „вечеря“ и беше вълшебно. Кучета лаеха, коли профучаваха, комари си летяха и за капак ни излъгаха нагло в магазина (в 345 са големи лъжци, сериозно). Изобщо – романтика бе човеко! За финал – туитър с мартини и бързо в леглото. Един наистина прекрасен ден.

Замислих се този уикенд колко малко време отделям на себе си. Не на маникюра и на косата си, а на душата. Напоследък чета само Пратчет(защото се чете бързо и всъщност аз си го спомням, не го чета), слушам само радио, гледам само сериали, ставам, работя, прибирам се, лягам… И някакси ми стана твърде тъжно. Тъй че слагам ново Начало… за пореден път. Всеки ден е едно начало при мен, всеки ден взимам решения, но днес е голямо. И чета, и слушам, и гледам, и (обещавам) ще започна да снимам и даже може да се опитам…. да сбъдвам мечти.

Постоянна връзка 2 Коментари

Как се ражда сериен убиец

април 22, 2010 at 10:43 am (От всичко по малко)

Как започват лошите дни? Събуждаш се и просто си знаеш. Отиваш на работа, правиш грешки, шефа те хока, клиентите се гаврят… нормално. За да бъде обаче наистина лош денят, а и, примерно, две-три седмици след това да ти е тъпо, трябва да се случи нещо много по-апокалиптично от обичайния ад в офиса. Например, както си пътуваш, разчекната на пет в градското автобусче, изведнъж да откриеш, че собствената ти дамска чанта е била отворена и с хирургическа точност е извадено най-ценното – любимото портмоне. Мда…. направо прекрасно. Да осъзнаеш, че заради петте лева, които си си приготвила за обяд и си пъхнала вътре, си останала без любимата си дългогодишна колекция от билетчета с интересни номера и без няколкото обичани снимки на бивши гаджета, е малко кофти. После се сещаш, че вътре беше и онази картичка от рождения ден, която най-добрата ти приятелка ти подари преди пет години и надали ще получиш нова, защото някакси тя вече не е най-добра приятелка, и вече ти идва да се гръмнеш. После си казваш „аз май трябва да си блокирам дебитната карта, нищо, че вътре има 6 лева, все пак…“. Обаждаш се и ти казват, че срещу лична карта ще получиш нова дебитна карта след три дни. Ха! Добре…. запътваме се бавно и унило към 6то районно, за да им кажем, че сме тъпа патка и са ни обрали. Добре, че ЧЕЗ са решили, че много ток ни дават и да ни го поспрат малко, та няма какво да се прави в офиса и имаме цяяяялото време на света, т.е. два часа.

В Шесто Районно един приятен господин ни обяснява да почакаме на една приятна опашка, след което влизаме при една приятна госпожа и тя приятно ни обяснява, че трябва приятно да се придвижим към Четвърто Районно. Това вече е момента, в който приятно сме преполовили кутията с цигари(спирам ги, ама наистина ще утрепя този, който ми направи забележка). И също така е момента, в който приятно си мислим колко приятно би било да можехме да вземем колата и да отидем бързо и безпроблемно до нужното местоположение, но… ха! някой се е сдобил и с чужда шофьорска книжка, за разлика от нуждаещата се.

Отново автобус, лека параноя от криминалните лица, които може да са на сантиметри от поруганата ми чантичка, слизам, питам, вървя, питам, връщам се, вървя, питам, стигам!! Я, то било 12:10 – обедна почивка… обичам ги тия хора бе!!! Минавам през близкото магазинче за още една кутия цигари и завардвам заветния вход. Някъде тук чакането вече беше станало рутина и само наблюдавах дъъългата опашка пред бюрото за личните документи и се радвах, че не съм там… засега.

След похарчването на един час, баснословна сума за телефони и още малко нерви(откъде ги вадя всичките нямам идея, сигурно се ражда по нерв на минута) най-накрая влизам където трябвало. За разлика от доброто старо Шесто, тук нещата никак не са приятни. Женичката отсреща е болна, нервна(явно тя ги ражда по-бързо нервите, след като с такава скорост ги гори) и диктува със скоростта на светлината във вакуум. Явно фактът, че по една малка случайност нямам фотографски слух й действа самоубийствено на нервите, но хей! това ти е работата, мацка! …… я си таковай таковатата…..

Някакси това мина. Някакси го преживях. Но ако някой се заблуждава, че е свършило, жестоко се лъже. Минават няколко дни, в които си раждам нови нерви(ще ми трябват, но все още не го знам) и започвам да звъня… трябва да се свържа с един човек! Но той явно смята, че не трябва да се свързва с мен, и три дена не си вдига телефона. Най-накрая ми вдигна, след като приложих хитра тактика: излязох на терасата, палнах си цигарка и си слушах мелодийката на телефона: зъъъъъън……… зънннннн……..зъъъъън………накрая явно му писна той да си я слуша. След малко разправии за това как входящия ми номер не е входящ номер(не съм си го измислила аз, ако не го знаете!) ми обясниха да отида в удобно за мен време. Е, отидох.

Господинът е на оперативка. Господинът ще дойде. Господинът дойде – „платихте ли?“ – „не“(че някой каза ли ми? Не, защо да изразходват излишна енергия в говорене“). „-платете ей-там“. Отидох. „Чакайте!! – Влизайте!!“ Абе, хора, вие за нормална учтивост чували ли сте? Платих.

Върнах се. Господинът ще дойде. Господинът дойде. Подпишете тук, тук и тук. Подписах, взеха ми бележката и се запиляха да си таковат таковатата, тоест да правят каквото си искат. В последствие стана ясно, че да ми ударят един печат. На удостоверението. Евентуално, печатът е трябвало първо да бъде изработен, но това са си мои изводи. Най-накрая Господинът ми донесе удостоверението, каза ми в общи линии „оправяйте се“ (подразбирайте вулгарното) и се махнах. И това, драги ми Смехурко, е само началото. И как да не ми се прииска да хвана една Голяма Пушка и да ги изпозастрелям всичките бюрократи, които пият кафенца и разнасят никому ненужни хартии и така убиват няколко гори и две-три природи само заради една малка, никому ненужна държавица само защото Трябва Да Има Документация.

Не искам много. Всичко, което искам, е малко човечност. Трябва да се чака – трябва. Има си работа човекът – има. Мързи го да гледа – ми мързи го. Ама да се отнесе с мен като с човек. Общо думите, които излязоха от устата на всички служители, с които говорех, могат да се преброят на пръстите на ръцете ми. За разлика от изпуфтяванията, за които пръстите на всички чакащи пред входа и в градинката отпред няма да ми стигнат. Включително и опашката за лични документи. Не знам какво трябва да се направи. Но знам, че определено много ми се искаше да имам една пушка и да почна всички наред. Тъкмо ще са нужни по-малко пари за държавната администрация и ще има по-малък бюджетен дефицит.

А всъщност аз съм най-кроткия човек на света. Я си представете какво би станало, ако някой психично нестабилен трябва да мине през всичко това?! Страх и ужас, а пред районното имаше детска площадка с малки деца! Мда…. лошо, Седларов, лошо…

Постоянна връзка 2 Коментари

Дъжд

април 20, 2010 at 9:42 am (От всичко по малко)

Your lips, ruby blue, never speak a sound

Будилник. Снууз, снууз, снууз, изключване. Ставам, душ, обличане, излизам. Дъжд. Работа, обяд, работа. Вали. Лекции, прибирам се, вали. Правя вечеря, хапвам, лягам си. Вали. Заспивам.

Будилник, дъжд. Излизам, дъжд. Работа, дъжд, лекции, дъжд, сънища, дъжд. Вали, вали, вали. И отново.

Уикенд! Вали. Ставам, кафе, телевизия. Чистя, готвя, хапвам. Вали. Лягам си и отново вали. Уча, работя, тичам и вечно вали.  А може би са сълзи, но някой друг плаче, ангели с убити мечти.

Лутаме се в лабиринт от сълзи, блъскаме се в стени от болка и счупени дни, обръщаме се и пак вървим. И някак знаем, че някъде има изход, че някъде там грее слънце и няма стени, няма сълзи, няма безсмислени дни. Някак знаем, че някъде там, в необозримата вселена от човешка тъга има място, където всичко е точно както искаме да бъде. Че някъде там вече няма дъжд.

Колко сила има в съзнанието на един човек? Колко сила е нужна, за да ставаш всеки ден, да излизаш в дъжда и да продължаваш напред? Колко голяма е мощта на слабата надеждица, на крехката вяра, че съществува слънце? Може би безгранична…

А Земята се върти, дъждът си вали, светът продължава да върви и всеки миг по една мечта се чупи в стена от сълзи.

Постоянна връзка 6 Коментари

Нека да е лято!

април 15, 2010 at 1:35 pm (От всичко по малко)


The way the beach is kissed by the sea

Имаше едно лято, и то беше пълно с любов и горещи, слънчеви дни. Хората се усмихваха, птичките пееха, дните се нижеха един след друг – красиви, незабравими, морско синьо-зелени и по детски златно-усмихнати.

Имаше едно лято, и то беше сладко-меланхолично. Целият свят се беше извил в крива, полу-тъжна усмивка и облаците изписваха стихове, а вятърът в клоните на дърветата изпяваше мелодии за тях.

Имаше и едно лято, и то беше дъждовно. Небето плачеше и слънцето беше сиво, а хората досадно влачеха крака, вървейки уморени нанякъде.

Имаше много лета, различни като хората, които ги оцветяваха. Идват при мен, аз им сипвам кафе и сядаме, за да разкажат. С аромат на току-що окосено сено или пък внезапно паднал дъжд, разказват историите си и аз ги преживявам с тях. Разказват за вятъра в клоните на дърветата, за делфините, които пътуват с корабите, за далечни места и невиждани цветове. За аромати никога непомирисани и за гледки никога невидяни. И аз ги усещам и виждам, аз съм там, където никой не е.

Така минават моите лета. Идва някой, с когото чакаме заедно есенния вятър. Аз винаги го чувам първа, но говоря, говоря и запушвам уши, за да забавя идващата есен. Но моят гост винаги знае, винаги чува и винаги си тръгва. Усмихвам се, изпращам го и вдъхвам за последен път аромата на сено или пък на внезапно завалял дъжд. Затварям вратата и лятото си отива.

Понякога се питам дали ще е лято, и никой няма да дойде при мен. Дали лятото ще бъде есен, или ще бъде всички минали лета? Дали тогава ще слушам моя си вятър и моите птици, или светът ще бъде една огромна сълза, в която ще се удавя? Дали имам нужда въобще от лета или това е просто една приумица на една жена, обичаща да чака и да пие кафе? Питам се, а навън пада мъгла и покрива света с тъга. Тогава си спомням за летата, които са били, и знам, че има още едно, че някъде сега е лято и трябва само да изчакам, за да дойде при мен. Да дойде със смях и слънчеви очила, със сладолед и мирис на море, да дойде и да остави зимата далеч.

Толкова е студено, когато няма лято…

Този пост участва в Blog Challenge 12: Нека да е лято! – състезание по идея на Пламен Петров от Блогатство http://blogatstvo.com/ , а темата в този кръг беше определена от предишния победител – Нина Николаева http://nikolaewa.blogspot.com/. Ако ви е харесала или пък искате да ме изкритикувате за нещо, моля, оставете коментар!

Постоянна връзка 9 Коментари

Блог Първи, пост Едно

март 19, 2010 at 9:52 pm (От всичко по малко)

И така.  Гася цигарата и започвам.

Малко музика за фон: Почти 2 a.m.

Винаги съм обичала да пиша. Най-вероятно не особено интересни, леко и повече депресирани текстове, много малка част от които е видяла публика, а още по-малка – одобрение. Но в момента, в който животът ме завъртя (университет, работа, любов и други дизастъри), спрях. Не знам защо – липса на време, липса на музи, липса на мозък… причини много. Но напоследък се чувствам, сякаш съм предала онази част от мен, която обичаше празния лист и разхвърляния почерк, който бързо и почти задъхано го запълваше. Затова взех голямото Решение – да си направя блог. Пък и ме е срам да спамя приятелите си във всичките социални мрежи, тези дълги, депресирани коментари не помагат никому.

И така. Започвам. Изгасих цигарата. Затворих чатовете. Взех решение.
Не знам какво ще пиша тук. Не знам и колко често ще пиша. Не знам и кой е толкова луд, че да ме чете. Знам само, че започвам да се връщам към онази „аз“, която вярваше в красотата в болката и която умееше да казва нещата, преди да са започнали да пищят. И смятам да я открия къде е заспала и да я събудя. Не че приличам на принц, не че и тя е особено много принцеса, но сме почти такива в света, в който тя беше фея.

И може би това е момента да поясня, че говоря за себе си в поне три лица и няколко числа. Има толкова много „аз“, че не мога да се преброя. Да не ви обърква, живея в пълна хармония със себе си.

Постоянна връзка 3 Коментари