Как се ражда сериен убиец

април 22, 2010 at 10:43 am (От всичко по малко)

Как започват лошите дни? Събуждаш се и просто си знаеш. Отиваш на работа, правиш грешки, шефа те хока, клиентите се гаврят… нормално. За да бъде обаче наистина лош денят, а и, примерно, две-три седмици след това да ти е тъпо, трябва да се случи нещо много по-апокалиптично от обичайния ад в офиса. Например, както си пътуваш, разчекната на пет в градското автобусче, изведнъж да откриеш, че собствената ти дамска чанта е била отворена и с хирургическа точност е извадено най-ценното – любимото портмоне. Мда…. направо прекрасно. Да осъзнаеш, че заради петте лева, които си си приготвила за обяд и си пъхнала вътре, си останала без любимата си дългогодишна колекция от билетчета с интересни номера и без няколкото обичани снимки на бивши гаджета, е малко кофти. После се сещаш, че вътре беше и онази картичка от рождения ден, която най-добрата ти приятелка ти подари преди пет години и надали ще получиш нова, защото някакси тя вече не е най-добра приятелка, и вече ти идва да се гръмнеш. После си казваш „аз май трябва да си блокирам дебитната карта, нищо, че вътре има 6 лева, все пак…“. Обаждаш се и ти казват, че срещу лична карта ще получиш нова дебитна карта след три дни. Ха! Добре…. запътваме се бавно и унило към 6то районно, за да им кажем, че сме тъпа патка и са ни обрали. Добре, че ЧЕЗ са решили, че много ток ни дават и да ни го поспрат малко, та няма какво да се прави в офиса и имаме цяяяялото време на света, т.е. два часа.

В Шесто Районно един приятен господин ни обяснява да почакаме на една приятна опашка, след което влизаме при една приятна госпожа и тя приятно ни обяснява, че трябва приятно да се придвижим към Четвърто Районно. Това вече е момента, в който приятно сме преполовили кутията с цигари(спирам ги, ама наистина ще утрепя този, който ми направи забележка). И също така е момента, в който приятно си мислим колко приятно би било да можехме да вземем колата и да отидем бързо и безпроблемно до нужното местоположение, но… ха! някой се е сдобил и с чужда шофьорска книжка, за разлика от нуждаещата се.

Отново автобус, лека параноя от криминалните лица, които може да са на сантиметри от поруганата ми чантичка, слизам, питам, вървя, питам, връщам се, вървя, питам, стигам!! Я, то било 12:10 – обедна почивка… обичам ги тия хора бе!!! Минавам през близкото магазинче за още една кутия цигари и завардвам заветния вход. Някъде тук чакането вече беше станало рутина и само наблюдавах дъъългата опашка пред бюрото за личните документи и се радвах, че не съм там… засега.

След похарчването на един час, баснословна сума за телефони и още малко нерви(откъде ги вадя всичките нямам идея, сигурно се ражда по нерв на минута) най-накрая влизам където трябвало. За разлика от доброто старо Шесто, тук нещата никак не са приятни. Женичката отсреща е болна, нервна(явно тя ги ражда по-бързо нервите, след като с такава скорост ги гори) и диктува със скоростта на светлината във вакуум. Явно фактът, че по една малка случайност нямам фотографски слух й действа самоубийствено на нервите, но хей! това ти е работата, мацка! …… я си таковай таковатата…..

Някакси това мина. Някакси го преживях. Но ако някой се заблуждава, че е свършило, жестоко се лъже. Минават няколко дни, в които си раждам нови нерви(ще ми трябват, но все още не го знам) и започвам да звъня… трябва да се свържа с един човек! Но той явно смята, че не трябва да се свързва с мен, и три дена не си вдига телефона. Най-накрая ми вдигна, след като приложих хитра тактика: излязох на терасата, палнах си цигарка и си слушах мелодийката на телефона: зъъъъъън……… зънннннн……..зъъъъън………накрая явно му писна той да си я слуша. След малко разправии за това как входящия ми номер не е входящ номер(не съм си го измислила аз, ако не го знаете!) ми обясниха да отида в удобно за мен време. Е, отидох.

Господинът е на оперативка. Господинът ще дойде. Господинът дойде – „платихте ли?“ – „не“(че някой каза ли ми? Не, защо да изразходват излишна енергия в говорене“). „-платете ей-там“. Отидох. „Чакайте!! – Влизайте!!“ Абе, хора, вие за нормална учтивост чували ли сте? Платих.

Върнах се. Господинът ще дойде. Господинът дойде. Подпишете тук, тук и тук. Подписах, взеха ми бележката и се запиляха да си таковат таковатата, тоест да правят каквото си искат. В последствие стана ясно, че да ми ударят един печат. На удостоверението. Евентуално, печатът е трябвало първо да бъде изработен, но това са си мои изводи. Най-накрая Господинът ми донесе удостоверението, каза ми в общи линии „оправяйте се“ (подразбирайте вулгарното) и се махнах. И това, драги ми Смехурко, е само началото. И как да не ми се прииска да хвана една Голяма Пушка и да ги изпозастрелям всичките бюрократи, които пият кафенца и разнасят никому ненужни хартии и така убиват няколко гори и две-три природи само заради една малка, никому ненужна държавица само защото Трябва Да Има Документация.

Не искам много. Всичко, което искам, е малко човечност. Трябва да се чака – трябва. Има си работа човекът – има. Мързи го да гледа – ми мързи го. Ама да се отнесе с мен като с човек. Общо думите, които излязоха от устата на всички служители, с които говорех, могат да се преброят на пръстите на ръцете ми. За разлика от изпуфтяванията, за които пръстите на всички чакащи пред входа и в градинката отпред няма да ми стигнат. Включително и опашката за лични документи. Не знам какво трябва да се направи. Но знам, че определено много ми се искаше да имам една пушка и да почна всички наред. Тъкмо ще са нужни по-малко пари за държавната администрация и ще има по-малък бюджетен дефицит.

А всъщност аз съм най-кроткия човек на света. Я си представете какво би станало, ако някой психично нестабилен трябва да мине през всичко това?! Страх и ужас, а пред районното имаше детска площадка с малки деца! Мда…. лошо, Седларов, лошо…

Advertisements

2 Коментари

  1. Gini said,

    Мнооого добро :)))))

  2. mauss said,

    Проблема в цялата тази бюрокрация е че няма орган който да я контрулира и да мисли как може да бъде опростена. И съответно глобявани лицата които не се държат учтиво.На мен малко ми остана да му се скарам на онзи полицай, който е дълъг 2 метра и крачеше от едного гише до другото и се караше на хората (Ти, влез тук, Ти сега от тук върви там, ти какво искаш ааа аха е стой тука и чети.) а да бях забравил може би никога не бяха чували тези хора за учтива форма на обръщение „ВИЕ“.
    Може би точно така се ражда сериен убиец. 🙂

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: