Как се ражда сериен убиец

април 22, 2010 at 10:43 am (От всичко по малко)

Как започват лошите дни? Събуждаш се и просто си знаеш. Отиваш на работа, правиш грешки, шефа те хока, клиентите се гаврят… нормално. За да бъде обаче наистина лош денят, а и, примерно, две-три седмици след това да ти е тъпо, трябва да се случи нещо много по-апокалиптично от обичайния ад в офиса. Например, както си пътуваш, разчекната на пет в градското автобусче, изведнъж да откриеш, че собствената ти дамска чанта е била отворена и с хирургическа точност е извадено най-ценното – любимото портмоне. Мда…. направо прекрасно. Да осъзнаеш, че заради петте лева, които си си приготвила за обяд и си пъхнала вътре, си останала без любимата си дългогодишна колекция от билетчета с интересни номера и без няколкото обичани снимки на бивши гаджета, е малко кофти. После се сещаш, че вътре беше и онази картичка от рождения ден, която най-добрата ти приятелка ти подари преди пет години и надали ще получиш нова, защото някакси тя вече не е най-добра приятелка, и вече ти идва да се гръмнеш. После си казваш „аз май трябва да си блокирам дебитната карта, нищо, че вътре има 6 лева, все пак…“. Обаждаш се и ти казват, че срещу лична карта ще получиш нова дебитна карта след три дни. Ха! Добре…. запътваме се бавно и унило към 6то районно, за да им кажем, че сме тъпа патка и са ни обрали. Добре, че ЧЕЗ са решили, че много ток ни дават и да ни го поспрат малко, та няма какво да се прави в офиса и имаме цяяяялото време на света, т.е. два часа.

В Шесто Районно един приятен господин ни обяснява да почакаме на една приятна опашка, след което влизаме при една приятна госпожа и тя приятно ни обяснява, че трябва приятно да се придвижим към Четвърто Районно. Това вече е момента, в който приятно сме преполовили кутията с цигари(спирам ги, ама наистина ще утрепя този, който ми направи забележка). И също така е момента, в който приятно си мислим колко приятно би било да можехме да вземем колата и да отидем бързо и безпроблемно до нужното местоположение, но… ха! някой се е сдобил и с чужда шофьорска книжка, за разлика от нуждаещата се.

Отново автобус, лека параноя от криминалните лица, които може да са на сантиметри от поруганата ми чантичка, слизам, питам, вървя, питам, връщам се, вървя, питам, стигам!! Я, то било 12:10 – обедна почивка… обичам ги тия хора бе!!! Минавам през близкото магазинче за още една кутия цигари и завардвам заветния вход. Някъде тук чакането вече беше станало рутина и само наблюдавах дъъългата опашка пред бюрото за личните документи и се радвах, че не съм там… засега.

След похарчването на един час, баснословна сума за телефони и още малко нерви(откъде ги вадя всичките нямам идея, сигурно се ражда по нерв на минута) най-накрая влизам където трябвало. За разлика от доброто старо Шесто, тук нещата никак не са приятни. Женичката отсреща е болна, нервна(явно тя ги ражда по-бързо нервите, след като с такава скорост ги гори) и диктува със скоростта на светлината във вакуум. Явно фактът, че по една малка случайност нямам фотографски слух й действа самоубийствено на нервите, но хей! това ти е работата, мацка! …… я си таковай таковатата…..

Някакси това мина. Някакси го преживях. Но ако някой се заблуждава, че е свършило, жестоко се лъже. Минават няколко дни, в които си раждам нови нерви(ще ми трябват, но все още не го знам) и започвам да звъня… трябва да се свържа с един човек! Но той явно смята, че не трябва да се свързва с мен, и три дена не си вдига телефона. Най-накрая ми вдигна, след като приложих хитра тактика: излязох на терасата, палнах си цигарка и си слушах мелодийката на телефона: зъъъъъън……… зънннннн……..зъъъъън………накрая явно му писна той да си я слуша. След малко разправии за това как входящия ми номер не е входящ номер(не съм си го измислила аз, ако не го знаете!) ми обясниха да отида в удобно за мен време. Е, отидох.

Господинът е на оперативка. Господинът ще дойде. Господинът дойде – „платихте ли?“ – „не“(че някой каза ли ми? Не, защо да изразходват излишна енергия в говорене“). „-платете ей-там“. Отидох. „Чакайте!! – Влизайте!!“ Абе, хора, вие за нормална учтивост чували ли сте? Платих.

Върнах се. Господинът ще дойде. Господинът дойде. Подпишете тук, тук и тук. Подписах, взеха ми бележката и се запиляха да си таковат таковатата, тоест да правят каквото си искат. В последствие стана ясно, че да ми ударят един печат. На удостоверението. Евентуално, печатът е трябвало първо да бъде изработен, но това са си мои изводи. Най-накрая Господинът ми донесе удостоверението, каза ми в общи линии „оправяйте се“ (подразбирайте вулгарното) и се махнах. И това, драги ми Смехурко, е само началото. И как да не ми се прииска да хвана една Голяма Пушка и да ги изпозастрелям всичките бюрократи, които пият кафенца и разнасят никому ненужни хартии и така убиват няколко гори и две-три природи само заради една малка, никому ненужна държавица само защото Трябва Да Има Документация.

Не искам много. Всичко, което искам, е малко човечност. Трябва да се чака – трябва. Има си работа човекът – има. Мързи го да гледа – ми мързи го. Ама да се отнесе с мен като с човек. Общо думите, които излязоха от устата на всички служители, с които говорех, могат да се преброят на пръстите на ръцете ми. За разлика от изпуфтяванията, за които пръстите на всички чакащи пред входа и в градинката отпред няма да ми стигнат. Включително и опашката за лични документи. Не знам какво трябва да се направи. Но знам, че определено много ми се искаше да имам една пушка и да почна всички наред. Тъкмо ще са нужни по-малко пари за държавната администрация и ще има по-малък бюджетен дефицит.

А всъщност аз съм най-кроткия човек на света. Я си представете какво би станало, ако някой психично нестабилен трябва да мине през всичко това?! Страх и ужас, а пред районното имаше детска площадка с малки деца! Мда…. лошо, Седларов, лошо…

Advertisements

Постоянна връзка 2 Коментари

About this

април 20, 2010 at 10:47 am (Скучно служебни)

Това е моят първи опит за блог и като такъв, трябва да поясня няколко неща. За читателите: това, което пиша тук, в общия случай са измислици. Ако някой се разпознае, разпознае някой друг или пък реши, че намира мотиви за едно или друго, греши.

За собствениците на снимките: не знам кои сте. Ако някой си разпознае картинката и не иска да я вижда повече тук, нека ми пише, ще я сваля. Извинявам се, ако причинявам неудобство по някакъв начин. И за света: if anyone recognizes his/hers piece of art in my blog, let me know. If the owner’s wish is to be removed, it will be.

И накрая, надявам се, че моят имагинари свят ви допада 🙂

Постоянна връзка Вашият коментар

Дъжд

април 20, 2010 at 9:42 am (От всичко по малко)

Your lips, ruby blue, never speak a sound

Будилник. Снууз, снууз, снууз, изключване. Ставам, душ, обличане, излизам. Дъжд. Работа, обяд, работа. Вали. Лекции, прибирам се, вали. Правя вечеря, хапвам, лягам си. Вали. Заспивам.

Будилник, дъжд. Излизам, дъжд. Работа, дъжд, лекции, дъжд, сънища, дъжд. Вали, вали, вали. И отново.

Уикенд! Вали. Ставам, кафе, телевизия. Чистя, готвя, хапвам. Вали. Лягам си и отново вали. Уча, работя, тичам и вечно вали.  А може би са сълзи, но някой друг плаче, ангели с убити мечти.

Лутаме се в лабиринт от сълзи, блъскаме се в стени от болка и счупени дни, обръщаме се и пак вървим. И някак знаем, че някъде има изход, че някъде там грее слънце и няма стени, няма сълзи, няма безсмислени дни. Някак знаем, че някъде там, в необозримата вселена от човешка тъга има място, където всичко е точно както искаме да бъде. Че някъде там вече няма дъжд.

Колко сила има в съзнанието на един човек? Колко сила е нужна, за да ставаш всеки ден, да излизаш в дъжда и да продължаваш напред? Колко голяма е мощта на слабата надеждица, на крехката вяра, че съществува слънце? Може би безгранична…

А Земята се върти, дъждът си вали, светът продължава да върви и всеки миг по една мечта се чупи в стена от сълзи.

Постоянна връзка 6 Коментари

Нека да е лято!

април 15, 2010 at 1:35 pm (От всичко по малко)


The way the beach is kissed by the sea

Имаше едно лято, и то беше пълно с любов и горещи, слънчеви дни. Хората се усмихваха, птичките пееха, дните се нижеха един след друг – красиви, незабравими, морско синьо-зелени и по детски златно-усмихнати.

Имаше едно лято, и то беше сладко-меланхолично. Целият свят се беше извил в крива, полу-тъжна усмивка и облаците изписваха стихове, а вятърът в клоните на дърветата изпяваше мелодии за тях.

Имаше и едно лято, и то беше дъждовно. Небето плачеше и слънцето беше сиво, а хората досадно влачеха крака, вървейки уморени нанякъде.

Имаше много лета, различни като хората, които ги оцветяваха. Идват при мен, аз им сипвам кафе и сядаме, за да разкажат. С аромат на току-що окосено сено или пък внезапно паднал дъжд, разказват историите си и аз ги преживявам с тях. Разказват за вятъра в клоните на дърветата, за делфините, които пътуват с корабите, за далечни места и невиждани цветове. За аромати никога непомирисани и за гледки никога невидяни. И аз ги усещам и виждам, аз съм там, където никой не е.

Така минават моите лета. Идва някой, с когото чакаме заедно есенния вятър. Аз винаги го чувам първа, но говоря, говоря и запушвам уши, за да забавя идващата есен. Но моят гост винаги знае, винаги чува и винаги си тръгва. Усмихвам се, изпращам го и вдъхвам за последен път аромата на сено или пък на внезапно завалял дъжд. Затварям вратата и лятото си отива.

Понякога се питам дали ще е лято, и никой няма да дойде при мен. Дали лятото ще бъде есен, или ще бъде всички минали лета? Дали тогава ще слушам моя си вятър и моите птици, или светът ще бъде една огромна сълза, в която ще се удавя? Дали имам нужда въобще от лета или това е просто една приумица на една жена, обичаща да чака и да пие кафе? Питам се, а навън пада мъгла и покрива света с тъга. Тогава си спомням за летата, които са били, и знам, че има още едно, че някъде сега е лято и трябва само да изчакам, за да дойде при мен. Да дойде със смях и слънчеви очила, със сладолед и мирис на море, да дойде и да остави зимата далеч.

Толкова е студено, когато няма лято…

Този пост участва в Blog Challenge 12: Нека да е лято! – състезание по идея на Пламен Петров от Блогатство http://blogatstvo.com/ , а темата в този кръг беше определена от предишния победител – Нина Николаева http://nikolaewa.blogspot.com/. Ако ви е харесала или пък искате да ме изкритикувате за нещо, моля, оставете коментар!

Постоянна връзка 9 Коментари